Законът за предоставяне на цифрово съдържание, цифрови услуги и за продажба на стоки: Какво се промени за търговците и защо има значение?
На 04.03.2021 г. бе приет на второ четене Законът за предоставяне на цифрово съдържание, цифрови услуги и за продажбата на стоки. По този начин българският законодател транспонира в един акт двете европейски директиви, които регулират материята: Директива (ЕС) 2019/770 на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 2019 година за някои аспекти на договорите за предоставяне на цифрово съдържание и цифрови услуги и Директива (ЕС) 2019/771 на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 2019 година за някои аспекти на договорите за продажба на стоки, за изменение на Регламент (ЕС) 2017/2394 и на Директива 2009/22/ЕО и за отмяна на Директива 1999/44/ЕО.
С приемането на този закон в българското законодателство се въведе цялостен режим на регулация на два различни обекта. От една страна, цифровото съдържание и цифровите услуги като самостоятелно благо, а от друга – стоките, притежаващи цифрови съдържание, по начин, по който не биха могли да функционират без него. Основните субекти на тази регулация са търговците и потребителите. Всъщност, целият закон може да се разглежда като един специален режим на потребителската защита. Промените, макар и не толкова мащабни, не трябва да бъдат подценявани. Директивите показват ясния стремеж на ЕС да отчете степента на навлизане на информационните технологии в живота на потребителите, и да им предостави адекватна защита.
В настоящата статия ще се опитаме да дадем общ поглед върху регулацията, като се спрем на няколко ключови момента, на които заинтересованите страни е добре да обърнат внимание.
Цифрови услуги, цифрови съдържание и стоки с цифрови елементи
На първо място, трябва да имаме предвид, че с този закон се въвеждат два различни режима, които, макар значително да се припокриват, все пак притежават своите особености. Това са цифровите услуги/цифровото съдържание и стоките, съдържащи цифрови елементи. Тези две категории са подчинени на различни правила, което е напълно логично с оглед особеностите на тези блага.
Въпреки това законодателят въвежда някои основни положения, валидни и за двете категории отношения. Така например се създават гаранции, че потребителите няма да бъдат ограничавани в правата им, предоставени от закона, включително чрез посочването на приложимо към договора право на държава, която не е държава-членка на ЕС.[1]
Самите обекти са регулирани в две различни глави на закона. „Цифрово съдържание“ е дефинирано като данни, които са произведени и предоставен в цифрова форма.[2] „Цифрова услуга“ е услуга, позволяваща на потребителя да създава, обработва или съхранява данни в цифрова форма или да има достъп до тях, както и споделянето или всяко друго взаимодействие на данни в цифрова форма, въведени или създадени от потребителя или от други ползватели на услугата.[3] Относно втория обект на регулация в закона, а именно стока, съдържаща цифрови елементи, последната е дефинирана като всяка движима материална вещ, която съдържа цифрово съдържание или цифрова услуга по такъв начин, че липсата на цифровото съдържание или цифровата услуга би попречило на стоката да изпълнява своите функции.[4]
Из целия текст на закона се вижда стремежът на законодателя да подтикне доставчиците на този тип блага и услуги да предоставят в максимална степен информация за продуктите, които предлагат, както и да гарантират тяхната функционалност и съвместимост, включително чрез предоставяне на необходими обновления на софтуера и ясни инструкции до потребителите, когато последните са отговорни за инсталиране на обновленията. Неспособността им да направят това се санкционира с правото на потребителя да поиска продуктът да бъде въведен в съответствие с договореното или рекламираното, да поиска намаляване на цената и, в определени случаи, да развали договора и да получи обратно парите си.
Ще платя с данните си, моля
Първата особеност на регулацията е по отношение на цифровото съдържание и услуги и е свързана с начина, по който законодателят се отнася към въпроса за възмездността на договорите с такъв предмет. Чл. 5, ал. 1 посочва традиционната продажба – цифровото съдържание или услуга се предоставя срещу заплащане на определена цена. По-интересна е втората алинея. Тя предвижда, че тези разпоредби се прилагат и за договори, които са безвъзмездни, но потребителят предоставя на търговеца свои лични данни в по-голям размер от стриктно необходимия за предоставяне на съдържанието или услугата или за изпълнението на законови задължения на търговеца. Т.е., макар да не е казано директно, тук се държи сметка за нещо, което отдавна е реалност в екосистемата на множество софтуерни продукти – потребителите ги ползват безплатно, но на цената на данните си. Това е значителна стъпка напред спрямо режима по ЗЗП, където се акцентира върху продажбата и следователно се изисква насрещно плащане от страна на потребителя.
Независимо от това, изрично е изключено приложението на новия закон към open source софтуера.[5]
Озаптяване на планираното технологично остаряване
Законът цели да защити потребителите от процеса, при който технологичните компании прекратяват поддръжката на старите си продукти в интерес на по-нови, понякога дори твърде скоро след пускането им на пазара, или най-малкото да принуди търговците ясно да посочат, че съответният продукт ще бъде поддържан за определен период от време. С оглед на това се въвежда задължение за търговеца да спазва съответствието на продукта за период от най-малко 2 години[6], като по отношение на цифровото съдържание и услуги има възможност в договора да се предвиди предоставянето на съдържанието да е непрекъснато или за определен период от време.[7]
Право да получиш съдържанието си
Често при използване на цифрови услуги потребителите предоставят или направо създават съдържание в рамките на екосистемата на съответния продукт. GDPR предостави възможност на физическите лица да упражняват определен контрол върху данните си, но законодателство по отношение на останалото съдържание практически липсваше. Новата уредба въвежда право на потребителя да поиска от търговеца да предостави на негово разположение всяко цифрово съдържание, което не представлява лични данни, предоставено или създадено от потребителя по време на използване на цифровото съдържание или услуга. Потребителят има право да получи това съдържание безплатно, без да бъде възпрепятстван от търговеца в рамките на разумен срок и в широко използван машинночетим формат. Въпреки това обаче изключенията са широко дефинирани и предстои да видим как съдебната практика ще очертае баланса между интересите на потребителите и търговците.[8]
Защита на търговците спрямо други търговци
Общият принцип е, че търговците са професионалисти, поради което и законът обикновено им предоставя по-голяма свобода по отношение на това какво могат да договарят с други търговци. В закона са уредени два регресни иска[9] за двата обекта на регулация, с които търговците могат да защитят интересите си, когато несъответствието се дължи на действие на друго лице назад по веригата. По-интересният от двата е този на чл. 22, който е в главата за цифрово съдържание и цифрови услуги. Той изрично посочва, че отговорният пред потребителя търговец има право на обезщетение за претърпените вреди срещу лицето на предходен етап от веригата от търговски сделки, заради което реално съществува несъответствието. Същото право има и срещу разработчика на цифровото съдържание или цифровата услуга, когато той отговаря за непредоставянето или несъответствието. Особеното тук е, че няма възможност с договорна уговорка да бъде отнето това регресно право на търговеца, като всяка клауза в този смисъл се обявява за нищожна. Законът изрично ограничава свободата на договаряне в интерес на търговеца, който би носил отговорност пред потребителя за несъответствие на съдържанието или услугата.
Не въвеждат ли всички тези изисквания прекомерна регулаторна тежест за търговците? Няма ли това да създаде отрицателни стимули за иновация?
Всъщност в по-голямата си част правилата изискват от търговците единствено да предоставят изчерпателна информация на потребителите, да продават каквото рекламират, и да не изоставят твърде бързо старите си продукти, като се предвиждат права за потребителите и административни санкции, които да гарантират това. Европейският законодател е отчел обстоятелството, че светът става все по-сложен и обикновените продукти от вчера могат да бъдат енигма днес. Класическата крушка е сравнително лесна за разбиране. Крушка с вграден компютър, която си общува с хладилника посредством Wi-Fi – не съвсем. Именно за този тип продукти се цели да бъде осигурено едно добро ниво на функциониране в рамките на жизнения им цикъл.
Съвсем очаквано, законодателството прави уверени крачки към регулацията на информационните технологии и свързаните с тях стоки, в известна степен дори проактивно. Неща като умни устройства, IoT и други подобни блага са все още в своя зародиш. Въпреки това софтуерът вече е навсякъде и въвеждането на европейски регулаторен режим на потребителска защита бе само въпрос на време.
Заключение
Макар чрез тази регулация да се предприема балансиран подход между интересите на потребителите и търговците, последните не бива с лека ръка да отминават промените, които са предвидени за дейността им. От ключово значение за търговците ще бъде да оценят конкретния си бизнес модел, за да преценят дали дейността им попада в някой от двата режима. Те следва да отделят особено внимание на своите реклами и съдържанието на споразуменията си. Законът влиза в сила в началото на 2022 г., но предприемането на превантивни стъпки за съответствие на дейността с регулаторните изисквания винаги е печеливш ход.
[1] Чл. 3, ал. 1 и 2.
[2] Пар. 6, т. 1 ДР.
[3] Пар. 6, т. 2 ДР.
[4] Пар. 6, т. 3 ДР.
[5] Чл. 6, ал. 3, т. 6.
[6] Чл. 14, ал. 2 за цифровото съдържание и услуги; чл. 31, ал. 3 за стоките.
[7] Чл. 14, ал. 4.
[8] Чл. 18, ал. 6.
[9] Чл. 22 за цифровото съдържание и услуги; чл. 38 за стоките.
