Дигитализацията промени и осъвремени начините ни за общуване, споделяне, пазаруване и информиране. Тя обаче направи и много по-лесно мащабното нарушаване на чужди права – качването на чужди филми и музика онлайн, обидите, клеветите в коментарите на сайтове за истински или фалшиви новини, са само част от примерите. Анонимността и отдалечеността създават чувство за недосегаемост у онлайн потребителите и са причина Интернет често да бъде наричан “новия Див Запад”.
Именно защото в много случаи директният извършител на нарушенията онлайн трудно може да бъде открит, или неговата самоличност да бъде доказана, законът позволява да се ангажира отговорността и на т.нар. “доставчици на услуги на информационното общество” – хостинг компании, търсачки, онлайн платформи и др. Те могат да бъдат отговорни за противоправното поведение на потребителите си, но само в конкретни уредени от закона хипотези.
Какво да направим при нарушение на права онлайн?
Когато става въпрос за противоправно поведение на даден сайт, извършителят, от когото трябва да търсим отговорност, е лицето, което управлява сайта. Информация за него може да намерим в страниците “Контакти” или “За нас”, а ако те са липсват или са неточни – в качените на сайта общи условия или политика за защита на лични данни. Обикновено това е физическото или юридическото лице, което е регистрирало домейна – неговият “регистрант”.
Ако не можем да открием никаква информация на самия сайт, то тогава може да направим “whois” търсене за собственика на даден уеб сайт/IP адрес чрез инструменти като Domain Dossier. Това ще ни помогне да разберем три важни неща относно домейна, а именно:
- кой е неговия регистрант;
- коя е хостинг компанията;
- кой е регистрарът.
Информацията за регистранта – лицето, което търсим като нарушител, обаче не винаги е достъпна чрез “whois” търсене. Това е така, защото тя съдържа лични данни в случаите, в които регистрантът е физическо лице. Именно когато откриването на извършителя на нарушението се окаже невъзможно или особено трудно, за нас възниква възможността да искаме съдействие от т.нар. “интернет посредници” или “доставчици на услуги на информационното общество”, а ако те не ни го окажат – да ангажираме тяхната отговорност.
Както хостинг компанията, така и регистрарът са доставчици на услуги на информационното общество – частни лица, които осигуряват и поддържат инфраструктурите, които правят възможен преноса на данни онлайн и осъществяването на всички основни дейности през интернет. Доставчикът на хостинг услуги е компанията, която предоставя физическите сървъри, на които е разположен уеб сайтът. Регистрарите, от друга страна, са акредитирани от ICANN организации, които осъществяват регистрацията на домейн имена. Тъй като регистрарите са най-отдалечени от дейността на отделните домейни, към тях ще се обърнем чак когато се изчерпат възможностите ни да потърсим отговорност от хостинг компаниите.
Обхват на отговорността на хостинг компаниите:
Отговорността на хостинг компаниите, както и на останалите доставчици на услуги на информационното общество е уведена на европейско ниво в член 12-15 от Директива 2000/31/ЕО (Директива за електронната търговия). Тези правила са транспонирани в българското законодателство в чл. 13-17 от Закона за електронната търговия (ЗЕТ).
Според тази уредба доставчиците на онлайн услуги, които са само посредници, доставчиците на услуги по кеширане или хостинг не носят отговорност за информацията, която те пренасят или хостват, ако отговарят на определени условия. Най-общо, доставчиците на услуги по хостинг няма да носят отговорност за дейността на домейн регистранта при наличието на две кумулативни условия:
- ако те не знаят за незаконната дейност или информация; и
- ако след узнаване или информиране за подобно нещо те действат незабавно за премахване или деактивиране на достъпа до информацията.
Директивата изрично постановява, че националните правителства не могат да налагат общо задължение на доставчиците да контролират информацията, която пренасят или съхраняват, нито общо задължение да търсят активно факти или обстоятелства за незаконна дейност (чл. 15 от Директивата). Това означава, че по правило хостинг компаниите не носят отговорност за противоправно поведение на хостваните домейни и не трябва да следят активно за нарушения. Ако бъдат информирани за неправомерна дейност обаче, тяхната защита отпада.
Обхватът на отговорността на доставчиците на хостинг услуги е формулиран по възможно най-общ начин и включва както отговорност за съдържанието на съхраняваната информация на получателя на услугата, така и за неговата дейност (чл. 16 ЗЕТ). Това означава, че при наличие на законовите предпоставки, хостинг компанията може да отговаря за всякакви нарушения на регистранта на домейна. Най-често срещани в практиката са нарушенията на авторски права, права върху марка, обида, клевета. Разпоредбите за отговорността на междинните доставчици на услуги се прилагат включително и за нарушения на законодателството за защита на личните данни по силата на изричния текст на чл. 2 ал. 4 от Общия регламент за защита на личните данни (GDPR).
Какъв е видът отговорност:
Отговорността на доставчиците на услуги на информационното общество за незаконосъобразните действие на потребителите се определя в чуждестранната литература като “secondary liability”. Този термин е чужд за континенталното право и е заимстван от англосаксонската правна система.1 Като негов аналог в българското право можем да разглеждаме обективната отговорност на работодателите по чл. 49 от ЗЗД за вреди, причинени от техни работници и/или служители във връзка с възложената работа.
Рационалът зад тази уредба е, че доставчиците на интернет услуги са отговорни не защото самите те извършват незаконно деяние, а защото предоставят средствата, които улесняват и правят възможно незаконното поведение на потребителите. Логиката е, че ако го нямаше сървъра на доставчика на хостинг услуги, уебсайтът изобщо няма да може да съществува и да разпространява незаконно съдържание.
Носенето на отговорност за дейността на потребителите обаче не е правилото, а изключение. Ако доставчиците на услуги на информационното общество бяха отговорни за всяко чуждо действие, то това би направило невъзможно осъществяването на бизнес модела им и би създало сериозна опасност от прекомерно цензуриране на потребителите под страх от носене на отговорност за съдържанието, което публикуват. Необходимо е обаче да съществуват и изключения, при които интернет посредниците да бъдат ангажирани с поведението на потребителите им. Обратното би стимулирало тяхната пасивност и би улеснило противоправното поведение в условията на анонимност. 2
Кога хостинг компаниите носят отговорност:
Разпоредби, уреждащи отговорността на хостинг компаниите за противоправното поведение на техните потребители, съществуват както в Европа, така и в САЩ. Между тях обаче има някои разлики, които заслужава да бъдат отбелязани.
Европа: Директива за електронната търговия
Директивата за електронната търговия (чл. 14) и ЗЕТ (чл. 16) уреждат изрично отговорността за съхраняване на чуждо съдържание т.е. отговорността на хостинг компаниите за нарушения на регистрантите на домейни. Според ЗЕТ, доставчикът на хостинг услугата ще носи отговорност единствено ако:
- е знаел за противоправния характер на дейността или информацията, или
- са му били известни фактите или обстоятелствата, които правят дейността или информацията явно противоправна.
Хостинг компанията обаче винаги ще носи отговорност, ако е налице една от следните хипотези:
- получателят на услугата е свързано с доставчика на услугата лице;
- доставчикът е узнал или е бил уведомен за противоправния характер на информацията или е бил уведомен от компетентен държавен орган за противоправния характер на дейността на получателя и не е предприел незабавни действия за преустановяване на достъпа до нея или за премахването и.
С други думи, когато се свържете с хостинг компанията и ѝ изпратите оплакване, че даден сайт на сървърите ѝ съхранява противоправно съдържание, тя е длъжна да предприеме незабавни мерки, за да го премахне или направи недостъпно. Ако тя вземе такива ефективни и навременни мерки, отговорността ѝ няма да бъде ангажирана. Ако обаче компанията остане пасивна, въпреки че знае за нарушението, тя ще носи отговорност за нарушението на регистранта на домейна.
Особено за европейското законодателство е, че възможност да информиране на хостинг компаниите за извършено нарушение е изрично предоставена и на компетентните държавни органи. В България контрол за спазването на ЗЕТ осъществява Комисията за защита на потребителите, но това правомощие не е предвидено единствено за нея. Освен това по искане на компетентен държавен орган в случаите, установени със закон, хостинг компанията е длъжна да предаде всяка информация относно получателя на услугата и дейността му (чл. 16 ал. 3 ЗЕТ).
САЩ: Communications Decency Act
Тъй като голяма част от хостинг компаниите и останалите доставчици на услуги на информационното общество са базирани в Щатите, важно е да се анализира и режима на отговорността им според федералните закони. Уредбата се намира в техния Communications Decency Act (CDA), Section 230. Той урежда защитата на интернет посредниците от отговорност за действията на потребителите им като постановява, че те не трябва по никакъв повод да се поставят под режима на издатели на информацията, до която дават достъп.
Това правило се тълкува от федералните съдилища в смисъл, че посредниците са изключени от отговорност за противоправно поведение на техните потребители (“liability shield”).3 Това правило важи и в случаите, в които доставчиците на услуги предприемат по своя инициатива мерки, с които да ограничат достъпа до съдържание, което е незаконно, обидно, вулгарно или неприемливо по друг начин (Section 230 (c) (2)). Изключение от този принцип обаче има в случаите на авторскоправни нарушения. Те са уредени в отделен закон и ще бъдат разгледани по-долу.
Докато и в Европа, и в САЩ принципното положение е, че доставчиците на услуги на информационното общество не носят отговорност за противоправното поведение на техните потребители, изключенията от тази защита са по-широки в Европа. В САЩ посредниците не носят отговорност, независимо от техния контрол над съдържанието, до което дават достъп, т.е. без значение дали хостингът е активен или пасивен.
Активен и пасивен хостинг:
Разликата между активен и пасивен хостинг се поставя със съображение 42 от Директивата за електронната търговия, според който: “Освобождаването от отговорност, което е предвидено в настоящата директива, се отнася само за случаи, при които дейността на доставчика на услуги на информационното общество е ограничена до техническия процес на експлоатация и предоставяне на достъп до комуникационна мрежа, по която доставената от трети страни информацията, се пренася или временно съхранява, с единствена цел да се повиши ефективността на преноса ѝ”.
Според съображението пасивен хостинг е този, който има чисто технически и автоматичен характер и при който доставчикът на услуги няма нито познания, нито контрол върху пренасяната или съхранявана информация. Активен, от друга страна, е този хостинг, при който компанията предприема по своя инициатива мерки, за да ограничи или предотврати нарушения и да контролира съдържанието, до което дава достъп. Активността на посредниците може да се изразява в организиране и индексиране на материали, линкването им към реклами и премахването на съдържание. 4
Докато в САЩ интернет посредниците са защитени от отговорност и в двата случая, то в Европа, ако доставчиците могат да контролират съхраняваната информация, те ще носят отговорност за противоправния ѝ характер. Този въпрос не е безспорен, тъй като има мнения, според които ограничението за пасивност по съобр. 42 се отнася само за кеширането и преноса на данни, не и за хостинга. Въпреки това общоприетото към момента мнение и практиката на Съда на Европейския съюз (Google France, L’Oréal v. eBay) се ориентират към позицията, че активността на хостинг компанията ангажира отговорността ѝ за съхраняваното съдържание. 5
Особени правила при нарушения на авторски права онлайн:
Едни от най-честите нарушения онлайн са свързани с авторски права, както и поради факта, че те накърняват интересите на големи продуцентски компании, в САЩ, а от тази година и в Европа, съществува специална уредба за нарушения на авторски права онлайн.
САЩ: Digital Millennium Copyright Act
В Щатите специална уредба за отговорността на доставчиците на услуги на информационното общество за авторскоправни нарушения съществува от 1998 година, когато е приет Digital Millennium Copyright Act (DMCA). Подходът в DMCA е различен този в общия Communication Decency Act, като изрично урежда кои са необходимите предпоставки, за да бъде изключена отговорността на различните видове доставчици. За доставчиците на хостинг услуги, кумулативните предпоставки за това са:
- да не е доведено до знанието им, че конкретно съдържание нарушава чужди авторски права;
- да не получават финансова облага от нарушението;
- след като получат известие за нарушението, да предприемат незабавни мерки, за да премахнат съдържанието или да блокират достъпа до него.
Това е т.нар. “notice and take down” процедура, която в Европа се прилага в общия случай на нарушения на права онлайн. Следователно при авторскоправно нарушение на даден домейн, е достатъчно да се изпрати DMCA известие на хостинг компанията (“DMCA takedown notice”), с което се иска противоправното съдържание да се свали от сайта. Ако хостът не преустанови достъпа, той ще носи отговорност за нарушението.
Европа: Директива относно авторското право в цифровия единен пазар
През април тази година беше приета новата Директива 2019/790 за авторското право в цифровия единен пазар. Тя променя значително досегашната уредба за отговорността за нарушени авторски права онлайн на платформите за споделяне на съдържание – това са доставчици на услуги на информационното общество, които съхраняват и дават публичен достъп до голямо количество произведения, защитени с авторско право, с цел печалба (чл. 2 ал. 6 от Директивата).
Те ще носят отговорност за съхраняване и разпространяване на чужди произведения, ако не са направили необходимото да получат разрешението на автора или не са предприели мерки да предотвратят качването на чуждо авторско съдържание на платформите им (чл. 17 т. 4). Това означава, че новата директива изисква активност от страна на доставчиците на услуги на информационното общество, които отговарят на дефиницията по чл. 2 ал. 6 и хостват големи количества авторскоправно съдържание, под страх от пряка отговорност за нарушения. Във всички останали случаи, доставчиците на услуги на информационното общество ще отговарят по общите условия на Директивата за електронната търговия.
Заключение:
Дори и ако домейн регистрантът не може да бъде открит, за да поеме отговорност за извършено нарушение на негов уеб сайт, това не означава, че противоправното поведение в Интернет ще остане несанкционирано. Европейската, а в това число и българската, законодателна уредба дава достатъчно гаранции за ангажирането на отговорността на хостинг компаниите за съхраняването на противоправно съдържание или за незаконни действия на регистрантите.
При нарушение на даден домейн трябва единствено да информирате уеб хоста за нарушението и да поискате да предприеме мерки за ограничаване на последиците. Неговата реакция при уведомяване за незаконните действия ще предопредели дали той ще носи отговорност за действията на регистранта. Това правило важи включително и за американските хостинг компании в случаите на нарушения на авторски права. Тенденциите в развитието на законодателната уредба се движат в посока все по-широко ангажиране на отговорността на доставчиците на услуги на информационното общество за действията на потребителите им, така че те да не могат да се защитят от позицията единствено на технически посредник.
