Законни ли са практиките на банки, при които се начисляват и удържат високи такси от запорирани сметки?
От няколко години насам към „портфолиото“ си от такси, банките включиха и такса за месечно обслужване на сметки, върху които е наложен запор. Тази такса е допълнение към съществуващите еднократни такси за налагане и обработка на запор. Макар и лишена от юридическа и икономическа обосновка, таксата ефективно се налага от страна на банките като сумата може да достигне до 250 лева месечно. За да дадат легитимност на тези такси, банките ги включват в общите условия и тарифите към тях (виж напр. тук, стр.3) правейки ги задължителни за всички свои клиенти.
Независимо от въпроса дали такава такса е необходима, законна или етична, пълно недоумение буди една друга практика на банките, а именно – да удържат завишените си такси директно от запорираните суми всеки месец през целия период докато трае самият запор. Поставя се въпросът: Законна ли е такава практика и дали чрез нея не се заобикаля принудителното изпълнение и не се ли увреждат така интересите на кредиторите, които са запорирали сметката, за да си обезпечат вземането?
Категорично не е законно
Ефективното удържане на тази такса всеки месец от запорираната сметка на длъжника е незаконосъобразно, защото по този начин банката нарушава привилегията на кредитора, който е наложил запор и заобикаля изпълнителния или обезпечителния процес. Отделно, тя нарушава задълженията си като трето задължено лице по наложения запор като се разпорежда със запорираното имущество.
Какво е изпълнителен процес и какво е мястото на запора в него?
За да се изясни незаконността на налагането и ефективното удържане на тази такса, на първо място трябва да отговорим на въпросите какво е изпълнителен процес, какво е запор и за какво служат?
Изпълнителният процес служи за удовлетворяване чрез принудително изпълнение на едно право на кредитора като най-често то е за плащане на определена сума, която му се дължи от друго лице, което има качеството длъжник. В изпълнителния процес кредиторът се нарича взискател.
Запорът върху банкова сметка е способ за принудително изпълнение, при който вземането на длъжника срещу банката (паричната наличност по сметката се третират като вземане) се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника да се разпорежда с вземането, а на третото задължено лице (банката) – да плаща на длъжника. Ако длъжникът не изпълни задължението си доброволно в дадения му срок, то взискателят чрез съдебния изпълнител, по предвидения в ГПК или ДОПК ред, може да се удовлетвори от вземането, върху което има наложен запор. Идеята на запора е да запази авоара на длъжника и да му попречи той да се разпореди с него до момента на принудителното изпълнение, като третото задължено лице (банката) се явява пазач на имуществото предмет на задължението (парите) – чл.507, ал.3 ГПК.
Може ли тогава пазачът на имуществото да си взема от запорираните пари такса за обслужването на запора?
В изпълнителното производство по ГПК и ДОПК банката е определена като трето задължено лице и има съответни задължения. За да отговорим на въпроса дали тя може да си начислява разноски за пазенето и, по-важното – да ги удържа директно от запорираната сума по сметката, трябва да изясним 2 неща: 1) Има ли право на разноски третото лице за пазенето на вземането? и 2) Ако да – може ли претенцията за разноски да се удовлетворява от самата запорирана сума?
За първия въпрос изрична уредба в закона няма. Поне що се отнася за пазенето на вземане. Съгласно чл. 471, ал. 1 ГПК пазачът на вещ в изпълнителното производство има нормативно установено задължение да я пази като добър стопанин и да дава сметка за приходите от нея и за разноските по пазенето. ДОПК вменява на пазача същото задължение в чл. 206, ал. 2 ДОПК. По принцип, различни институти на гражданското и търговското право предвиждат възможност за пазача на една вещ да търси разноски за нейното пазене от собственика й – чл.97, чл.252 ЗЗД, чл.328 и 376 ТЗ и др. Не е изключено тези правила да се прилагат и за пазене на вземане, което, макар и да се различава кардинално от вещта по своята физическа природа, също може да породи разноски за опазването му (най-вече административни).
Следователно, по принципа – комуто ползите, нему и вредите, можем да се съгласим, че пазачът на вземането може да си начислява разноски. Включително банка да си начислява такси за обслужване на запора. Може ли обаче да си ги удържа директно от самото вземане?
Да се върнем на чл.507 и задължението на третото лице да пази вземането. На практика удържането на разноските от самото вземане (такси) е несъвместимо с качеството на пазач. Не може да се приеме, че забраната за разпореждане с вещта/вземането не важи за пазача. От това може да се направи извод, че изпълнение (т.е каквато и да е счетоводна операция, която прехвърля суми от банковата сметка на длъжника и намалява нейното салдо) към всяко лице, различно от взискателя, извършено не по установения ред, е недействително след получаване на запорното съобщение, защото противно на това е в разрез с идеята на запора. Това означава, че удържането на такси за обслужване на банкова сметка с наложен запор е вид изпълнение на задължение на длъжника към банката и като вид изпълнение то е недействително спрямо взискателя, а банката отговаря солидарно за вземането на длъжника до размера на задължението. При една такава хипотеза, когато парите по банковата сметка са недостатъчни за удовлетворяване на длъжника, съдебният изпълнител може да насочи изпълнение към банката до размера на удържаните такси. Така и при публичното изпълнение, според чл. 207, ал. 1 ДОПК, ако в ДОПК не е предвидено друго, запорът и възбраната, наложени за обезпечение на вземането, произвеждат действията, предвидени в чл. 451, 452 и 453, чл. 459, ал. 1, чл. 508, 509, 512, 513 и 514 от ГПК.
Но разковничето тук е, че вземането на взискателят е ликвидно и изискуемо докато това на банката е със съмнителна изискуемост и не е ликвидно. И, ако продължим с аналогията с пазенето на вещ, не случайно ГПК определя съвсем различен ред, по който пазачът може да си търси разноските. А именно – по преценка и разпореждане на съдебния изпълнител, за сметка на депозит, внесен от взискателя – чл.472 ГПК. При липса на друга уредба, можем да приемем, че това правило се отнася и за банката – пазач на вземането по съответната банкова сметка.
Тогава отговорът на въпроса дали банката може да се удовлетворява от запорираното вземане е категорично отрицателен.
Как тогава да се защитим?
Самоволното удържане на такси от сумите по запорираните банкови сметки представлява отказ на банката да изпълни своето задължение към длъжника до размера на удържаните такси. Това задължение обаче не е установено със сила на пресъдено нещо и няма законово основание за принудително изпълнение срещу банката. В такъв случай за взискателят съществува възможността да поиска да му бъде възложено събирането на вземането срещу банката по реда на чл. 510 ГПК. Което може да бъде улеснено, ако банката междувременно е признала задължението си, съгласно чл.508, ал.1, т.1 ГПК.
Ако длъжникът е претърпял увреждане от отказа на банката да изпълни задължението си към него (напр. взискателят се е насочил към друго имущество и се е удовлетворил чрез принудителната му ликвидация), то той може да търси вреди за неизпълнение на задължение по общия ред.
